Photo: Alex Tomoff

На Коледата, каквато си мечтая да бъде;
на Томи Дъли;
на всички мъртви мечти;
на всички живи мечти;
и на всички, които не се отказват,
макар да имат много добра причина да го направят.

1.

Три дни пред Бъдни вечер Томи Дъли беше особено тъжен. Томи Дъли беше особено тъжен откакто жена му почина, но това щеше да е първата му Коледа без нея. Тъгата се засили някак невидимо и рязко. Самотата си беше част от ежедневието му, но наближаващият празник, веселите хора по улиците, светлините, коледните песни, украсата, яйченият пунш, миризмата на канела, светещите елхи и леката вдлъбнатина, оставена на възглавницата от главата на съпругата му, някак засилваха тъгата му. Той не бе посмял да премести възглавницата ѝ. Остави я на леглото така – с леката вдлъбнатина на нея, останала от главата на любимата му. Знаеше, че все някой ден ще трябва да я премести.

Но не още.

Често нощем му се струваше, че тази вдлъбнатина се превръща в кратер на вулкан и го тегли към себе си. Не изпитваше страх от това, но понякога се будеше с чувство на тревога, друг път пък, когато се събудеше, се усмихваше тъжно, както човек се усмихва на спомен за нещо безвъзвратно отминало, и погалваше възглавницата. Много леко и внимателно, за да не промени формата на вдлъбнатината.

Сам не знаеше кое от двете състояния на собствената му душа ще го дебне във всяка една дадена нощ.

На 21 декември седеше на леглото и си мислеше за всички неща, които щеше да прави заедно с жена си, ако тя не си беше отишла. Навън все още беше светло, макар светлината да бе сива и студена в 4:22 следобед. Декември рядко вали сняг в Дъблин, почти никога, но сега имаше тъничка бяла постеля. Щеше да се задържи най-много час, но в тези първи минути беше красиво бяла. По дърветата имаше малко сняг, подобен на гъста паяжина. Малко от тази паяжина се виждаше и по покривите, а улиците пък бяха сиво-черни от мокрия асфалт.

Томи си обу обувките бавно, въздъхна и се изправи. Бавно. Целуна снимката на жена си, облече си палто, омота си шала и излезе навън. Беше решил да направи това, което всеки 21 декември правеха заедно.

21 декември беше денят за купуване на елха.

Дори не си спомняше кога започна тази тяхна традиция и как. Но знаеше, че последните поне 20 години я спазваха. Как е било преди, не си спомняше вече. Томи и съпругата му бяха женени 41 години. През юни щяха да станат 42.

Но не станаха.

Томи се върна час по-късно с елхата и я остави в коридора. Там щеше да стои до 24 декември, когато трябваше да бъде украсена. По традиция. Свали си ръкавиците, погали друга снимка на жена си, усмихна се, пак си сложи ръкавиците и излезе навън в студената вечер.

Снимките на жена му бяха навсякъде из старата малка къща, във всяка стая.

От всяка стая го гледаше по едно нейно двуизмерно копие – от различен етап на живота ѝ. Понякога го гледаше младата му съпруга, понякога – лицето, което запомни от месеците пред тя да си отиде.

Тъмнината се мъчеше да прегърне града, но светлините на уличните лампи ѝ пречеха.

Тази година Томи щеше да стои далеч от тълпите на Графтън стрийт, от посетителите около статуята на Моли Малоун, от уличните музиканти, от туристическите кръчми, нагласени като за филм, от блъсканицата в района на Темпъл Бар, всички онези места, на които се разхождаше с жена си, а сега му изглеждаха безсмислени.

Нямаше за кого да купува подарък, нямаше и с кого да се разходи, затова и предпочете да си остане далеч от всичко това. Старата му къща се гушеше самотна между съвременните високи сгради, които сега заемаха пространството на някогашните докове. Изглеждаха лъскави и бездушни. Офис сградите наоколо пък бяха празни, но всичките им прозорци светеха. Приличаха на сцена от постапокалиптичен филм, в който вирус е избил човечеството, а сградите и електричеството продължават да „живеят“. Мина покрай украсения с коледни венци и гирлянди магазин на „Хилти“, ходи бавно, пресече трамвайната линия и стигна до ветровития ъгъл, където реката се изпречи срещу него с цялата си студена красота. Вятърът там удряше рязко и без предупреждение, успял да се избави от зàвета на сградите назад. Очаквайки удара на вятъра, Томи се загърна в палтото си малко преди да излезе иззад ъгъла. Снегът се беше превърнал в дъжд и вятърът го заби в лицето му.

Ходи на запад чак до моста на Бекет и оттам пресече реката. Мина покрай студената и задушаваща сграда на „Мета“, без да я поглежда, пресече улицата. По това време дори и една кола не можеше да се види, мина покрай затворения фитнес и сви вдясно.

Същото място, на което пиеха яйчен пунш с жена му по това време на годината. Една традиция, която спази. Спази и още една. Както всяка година, засили действието на пунша с три големи уискита. Взе една чаша пунш и за съпругата си. Опитваше се, когато си „говори“ с нея, хората да не го забелязват, защото си даваше сметка, че изглежда налудничаво. Когато уискито започна да превзема по-голямата част от мозъка му, Томи вече не се срамуваше и си говореше с нея открито. Никой не се впечатляваше или по-скоро никой не го намираше за странно, камо ли да се сърди на стареца за това, че си говори сам.

Не един и двама от посетителите го познаваха. Неколцина му пожелаха весели празници. Няколко дори се престрашиха да споменат покойната му съпруга и да го подсетят колко много всички са я обичали. Двама-трима се осмелиха и да кажат колко много тя им липсва.

Томи винаги е бил весел човек. Дори в онези – най-трудни моменти в живота му. Или по-скоро трябва да кажем особено през онези най-трудни моменти в живота му.

Животът му беше осеян с какви ли не гадости, но за оръжия му бяха дадени странното чувство за хумор и гръмкият смях. Томи остаря, но никога не порасна. Една от причините така да обича жена си беше, че тя го приемаше и не го съдеше, влюби се в него такъв какъвто беше и не се опита да го промени нито за миг. И можем да кажем, че дори малко приличаше на него по детинските лудории.

Някой сложи ръка на рамото на Томи Дъли и приятелски го поздрави, казаха си наздраве, поговориха си, след няколко минути му пожела весели празници и си тръгна. Томи се обърна към чашата с пунш на жена си, но зад нея вече нямаше никой. Разбира се, че нямаше никой. Не беше и имало.

Томи не можа да извика образа ѝ отново.  И фалшивото развеселяване на вечерта рязко го напусна. Томи Дъли се върна в реалността.

В коридора го посрещна коледната елха, която щеше да украсява. За първи път през живота си – сам. Запали лампата и силуетът на дървото стана някак по-приемлив, не приличаше вече на кулата на стара готическа катедрала, която го посрещна в мрака.

Томи си спомни нещо, което мразеше да си спомня, но въпреки това си спомняше всеки ден. Неотдавна самият той стоеше на мястото, на което сега беше елхата, и чакаше съпругата си да се прибере от прегледа при лекаря. Със свито сърце и буца в гърлото. Тя се прибра. Усмивката ѝ, както винаги, беше широка. Но не грееше. Опита се да смекчи удара. Горката, какво ли ѝ е било… Да успокои първо себе си, да преглътне страха и болката, за да може да успокои и него.

Томи се разплака. Облегна се на стълбите, които водеха до втория етаж на къщата им… къщата му, и се разплака.

2.

Нощем тишината и тъмнината събуждаха у него нещо, с което не можеше да се пребори. Мислите му бяха прекалено свободни тогава. Свободни да се надбягват по сто-лентовите магистрали на въображението му. Често я виждаше. Не само нея. Много неща приемаха формата на призраци. И много призраци се спотайваха, приемайки формата на неща. Още една такава нощ бе напът да отмине и Томи лежеше, гледайки в тавана. Минутите се точеха.

Явно беше заспал, защото следващият път, когато погледна часовника, беше вече 6:15. Значи още 15 минути преди Джоуни да пристигне. Скочи колкото можа бързо от леглото и се зае да се приготви. Добрата стара Джоуни. Добре, че идваше понякога да му помага да запази здравия си разум.

Дъщеря му още преди две години замина за Америка. Намери си работа в някаква голяма корпорация и се премести в Бостън, където стана регионален мениджър. Отговаряше за доставките или връзките с клиентите, или нещо такова. Фирмата произвеждаше играчки. Човек би предположил, че компания с толкова забавна функция, ще бъде забавна открай докрай. Но не. Не беше. За служителите си не беше нѝ най-малко забавна. Дъщерята на Томи започна да прилича на възрастна жена, загубила воля за живот. Раздели се с годеника си и заживя сама.

Синът на Томи… синът на Томи беше тема, която всички негови близки отбягваха.

Добре, че беше добрата стара Джоуни.

***

Томи направи закуска и за нея, но тя не пожела да я изяде, каза, че е станала много рано и вече е закусила. Той изяде и нейните бъркани яйца и бекон, изпи и нейния портокалов сок. И докато омиташе всичката тази храна, двамата си поговориха за празника, който съвсем наближаваше. Той си направи кафе. След няколко часа щеше да е Бъдни вечер и на Томи му беше трудно, защото… е, защото това щеше да е първата му Коледа сам. Първата през целия му живот. Джоуни го потупа по рамото, целуна го по челото и му обеща, че всичко ще е наред. Леко разтърси раменете му и го накара да се усмихне. Обеща му, че ще дойде при него на Бъдни вечер. А и на Коледа. Томи се усмихна широко. Зарадва се. Наистина ли щеше да дойде? Да, разбира се, обеща тя.

Помогна му да украси елхата, двамата си говориха цял ден. Джоуни беше слънчева и красива млада жена – на 29 години, 90% усмивка и 10% къдрици. И около 2000% красота. Всички се захласваха по нея, но тя си имаше съпруг и имаше очи само за него. Всички му завиждаха.

– Томи… – каза Джоуни, но той не реагира, беше се заплеснал по някаква мисъл, – Томи – повтори тя.

– Да, Джоуни?

– Понеже знам за какво си мислиш…

– Знам, че знаеш, Джоуни.

– Понеже знам… аз пък си мисля: не ти ли се струва добре още утре да го видиш?

– Разбира се, Джоуни. Точно това съм планирал за утре.

– Ще ти се зарадва.

– Джоуни…

– Знам, че не вярваш, но той може да се радва, Томи. Може. Може да е… такъв външно, но съм сигурна, че вътре още има една частичка Шон, която те познава и ти се радва.

Джоуни беше единствената, която можеше да говори за сина на Томи, всички други смятаха темата за забранена. Донякъде защото Томи се беше постарал тя да бъде такава. Синът му Шон някога беше пожарникар и вече много години живееше в една от онези… институции. Томи мразеше тази дума. Беше пострадал по време на работа. Част от взривена газова бутилка го ударила в главата от съвсем близка дистанция. Първо го мислели за умрял, но лекарите го спасили. Все пак увреждането на мозъка му беше голямо и той никога нямаше да проходи или проговори отново. Всичките му движения бяха ограничени и живееше благодарение на помощта на лекарите, сестрите и санитарите.

Пенсионираха го с почести.  

– Какво ли щях да правя без теб, Джоуни?

Тя му се усмихна и го погали по ръката.

3.

– Джоуни! – сподавеният крясък се изтръгна с болка от гърлото на Томи. – Джоуни!

Тя се появи на вратата.

– Пак ли призраци, Томи?

Той само закима с глава, но повече никаква дума не можа да излезе от гърлото му. Още беше между съня и реалността. Изправи се и седна в леглото. Джоуни го прегърна и започна да го успокоява. Тя беше останала при него, точно както му обеща. Той се чувстваше по-спокоен, когато тя е наоколо.

– Джоуни…

– Да, Томи?

– Страх ме е, Джоуни. Не знам дали ще мога да продължа.

Тя не каза нищо, но с тревога погледна към пистолета, който Томи отново беше извадил. Антика, наследена от баща му, която той предаде на сина си някога. А после се наложи да си вземе обратно. Очевидно Шон повече нямаше да сложи дръжката на револвера в ръката си.

Томи веднъж вече почти беше завършил плана си. Тогава Джоуни влезе в последния момент и успя да го спре, накара го да извади дулото от устата си. И ето го сега пак – лежеше там, готов да влезе в употреба.

– Томи…

– Да – изхлипа той.

– Обеща ми да го изхвърлиш, помниш ли?

– Да, Джоуни. Още утре. Обещавам.

– Аз съм тук, Томи. И винаги ще съм до теб. Това не ти трябва.

– Обещавам…

– Нека се погрижим за призраците сега, Томи.

– Нека, да…

Томи трепереше, свит до прозореца, докато Джоуни му се усмихваше. Тя запали една свещ, както някога, много отдавна, правеше майка му, и се разходи из цялата стая, обяснявайки му как това ще изгони призраците, говореше му като на дете.

Това беше мъдрата Джоуни. Сега изглеждаше не на 29, а на 49 години. Но все така неземно красива, помисли си Томи. Това го накара да се успокои, да се усмихне и да се върне в леглото.

4.

Сутринта на Коледа Томи се събуди от странен шум. Някой пееше „Тиха нощ“ под прозореца му. Това беше любимата коледна песен на жена му. Стана, отиде до прозореца и дръпна пердето.

Хорът пееше „Тиха нощ“ и нямаше съмнение, че е специално за него. Това бяха някогашни бездомници, наркозависими и алкохолици. Хора, намерили нов живот. Някои се справяха с пеенето, други – никак даже, но се получаваше един фалшив синхрон от добро настроение. Коледа. Любимият празник на съпругата му.

Тя беше доброволец от много, много години в приюта „Св. Августин“. Наричаха я „Ангела от Св. Августин“. Тя беше там по-дълго време от всички днешни служители. Бездомните, обезверените, нещастните души на улицата я познаваха.

Ангелът от Св. Августин.

Сега тези нещастни души, на които тя помагаше до последните си дни, се бяха събрали пред къщата ѝ, за да изпеят на все още живия ѝ съпруг послание, че не е сам.

„Тиха нощ…“

Томи се обу, наметна си палтото върху пижамата и се запъти към входната врата. Все още рошав от възглавницата. Все още сънен. Преди да излезе от стаята нежно погали снимката на жена си. После я взе и я целуна. На тази снимка тя беше на 29. Най-красивата жена в града. Най-красивата жена в света. Най-ухажваната жена, която обаче имаше очи само за съпруга си.

Постави я обратно на рафта. Точно зад снимката, отново в рамка, беше поставил изрязаната статия от малък местен вестник, посветена на съпругата му: „Над 100 души изпратиха Ангела от Св. Августин“. В подзаглавието се четеше: „Обичаната от всички Джоуни Дъли загуби битката с левкемията“. Снимката беше на Джоуни от времето малко преди да се разболее. Макар и възрастна, красотата ѝ не можеше да се опише с думи.

– Обичам те, Джоуни – прошепна Томи и излезе при коледарите. Тези страдащи души някак успяха да стоплят неговата.

***

След като благодари сърдечно на коледарите от „Св. Августин“ и ги почерпи с бисквити и чай, Томи се приготви за празника. Чакаше го голям ден. Първо щеше да отиде да види сина си. Шон. Беше му купил подарък – кожени ръкавици, шапка и шал, за да не му е студено, когато се разхождат с количката му в градината през зимата.

А след това го чакаше и празничен обяд. Джоуни му беше обещала да го посети отново и на Коледа. Джоуни винаги си спазваше обещанията – през всички тези 41 години, откакто бяха женени. Томи се усмихна и си затананика „Тиха нощ“.