Photo/illustration: Alex Tomoff

Оригинално публикувано в Granta България, бр. 6

Отворихме вратата и го видяхме. Седеше си там, оцъклен и с налудничава усмивка.

Плъховете се разбягаха и скриха из процепите и пукнатините, от които бяха изпълзели. И последните успяха да слязат от тялото и да се скрият.

Не можех да сваля очи от онази налудничава усмивка. Само труповете в напреднал стадий на разложение имат такова изражение. Когато са започнали да се съсухрят и вече не са подути и пълни с газове. Зъбите са оголени заради отдръпналата се кожа и лицето е приковано в постоянна усмивка.

Плъховете го бяха оглозгали на толкова много места, че трупът му приличаше на проядена дантела, под която се виждаха кости.

Хюберт се усмихна. На лицето му се изписа, че вече няма за какво да се бори. Изглеждаше успокоен. Погледна ме. Видях в очите му, че е готов.

Чакаше и своя край. Спокоен. Разпери ръце встрани и затвори очи.

Извадих пистолета. Ръката ми трепна леко. Не ми се искаше да го правя. Бяхме се сближили. А никога преди не съм бил истински близък с друго човешко същество.

Застрелях го в слепоочието.

Куршумът излезе от другата страна на главата му заедно с немалка част от черепа.

Хюберт падна настрани и не помръдна. На каквото беше останало от лицето му все още се виждаше усмивка. 

Аз от друга страна все още не съм решил какво да правя.

***

С Хюберт намерихме колибата в Андите. Разбрахме, че доктор Герхард Херц се е оттеглил в Аржентина малко преди края на войната. Не беше кой знае каква изненада, но все пак ни отне време, за да намерим потвърждение, а и точното място.

Колибата беше недалеч от границата с Чили.

Аз, Хюберт и доктор Герхард Херц бяхме последните оцелели от нашия вид.

Сега съм само аз.

И е редно да си пусна куршум през главата или сърцето, както се бяхме разбрали с Хюберт.

Но все още не съм решил какво да правя. Не мога да събера смелост.

Аз съм последният.

Аз съм последното парче от зловещото завещание на един нацистки учен. Бомбата с часовников механизъм, за която никой не подозира.

Никой не е знаел за нас. Или по-точно за това в какво сме щели да се превърнем с времето. Нито Хитлер, нито който и да е от лидерите на Райха. За нас знаеше само доктор Герхард Херц. Който сега ми се хилеше с вечната си налудничава усмивка.

Знаел е, че ще дойдем.

Знаел е, че все някой ще дойде.

Затова си е пуснал куршум през главата.

— продължава на следващата страница —