Photo/illustration: Alex Tomoff

1.

Имало едно време едно момче. Много необикновено момче. Баща му бил лекар, а в свободното си време правел различни експерименти. Затова обичал да мисли за себе си не като за лекар, а като за учен-изобретател.

Истината обаче е, че момчето само си мислело, че товае баща му. Всъщност то било създадено от учения.

Докато работел в болницата, ученият се сблъсквал често със смъртта и това така го тормозело, че постепенно открил онази искра в живота си, която наричаме „цел“ и „предопределеност“. Решил, че иска да се пребори с нея. Със смъртта.

Посветил живота си на това.

Вече на преклонна възраст успял да създаде формула, която, комбинирана с електрически импулс, можела да връща мъртвите към живот. Но всичките си експерименти ученият до тогава провеждал с умрели жаби или мишки, различни дребни бозайници и подобни животинки.

Един ден обаче в болницата докарали момчето, което било тежко болно и не след дълго умряло. То било сирак и живеело на улицата. Било слабо с чорлава гъста, черна коса и бледа кожа. Когато ученият разбрал за случая, отишъл при него в моргата. Детето му се видяло много особено – с бледата си кожа и все още червени устни, черната коса, в тази спокойна поза, сякаш спяло.

Тогава му хрумнала идея. Можел да прекрати опитите си с жаби и мишки.

И така – трупът на детето изчезнал от моргата.

Ученият бил почти напълно сигурен в успеха си, но имало нещо, което го измъчвало. Всички съживени дотогава животни умирали скоро след това. Сърцата им просто спирали да работят. Сякаш от нищото. Просто започвали лека полека да работят все по-зле, докато накрая просто спирали. Ученият имал известни подозрения защо това се случва, но не могъл да го докаже.

Отнесъл трупа на детето в собствената си лаборатория, която се намирала в къщата му.

Самата къща изглеждала почти изоставена. Само леки следи от живот тук-там подсещали съседите му, че все още не е съвсем необитаема (макар често да се питали дали не е обитавана от духове). Бурените и тревата превземали по-голямата част от двора, в чийто край се намирали останките на рухналата под натиска на времето барака за инструменти. Вечер силуетът на къщата карал хората да минават на отсрещния тротоар, а клюките и легендите, които се носели за учения, карали децата съвсем да отбягват улицата.

Той сложил увития в найлонов чувал труп на операционната маса и внимателно отворил ципа. Подготвил всичко необходимо и се заел за работа.

Включил две системи в тялото. От едната пуснал кръв от подходящата кръвна група, а от другата – разтвор, съдържащ няколко основни ензима, но и нещо много важно – изкуственият ензим. Да… макар в природата да се срещат над 4000, този не бил един от тях. Откритието на живота му – този изкуствен ензим, който имал свойството да се комбинира с абсолютно всички други и можел да съживява мъртви клетки.

Онзи, който връщал мъртвите мишки към живота.

След това се заел да закача електродите на различни места по тялото на детето. Започнал да пуска ток. Съвсем лек ток. После увеличавал силата му. Когато стигнал необходимата, пуснал и съдържанието на двете системи в тялото. След това продължил да увеличава силата на електричеството, минаващо през детето. Това продължило цяла нощ, след което и целия следващ ден. Нормално, мислел си той, все пак това тяло е много по-голямо от тялото на една мишка, ще отнеме време.

И отнело време.

Продължил и през следващата нощ. Нито веднъж не помислил дори да се отдели от операционната маса, за да се нахрани или да си почине.

И, ето – около 3.00 часа през нощта детето отворило очи.

***

През първите дни детето било не по-различно от зеленчук. Хранело се през система и се налагало ученият да бърше лигите му, защото нямало дори рефлекс да преглъща. Постепенно нещата започнали да се нормализират. Детето, макар и на около 10-ина години, минало през всички етапи на развитие на мозъка и съзнанието. Те отначало били като на малко бебе, но то постепенно „растяло“ и накрая стигнало развитието, естествено за неговата възраст. Така получило и съвсем ново съзнание и спомени. Съзнанието и спомените на съвсем нов и различен човек, а не онези, които имало преди това – преди да умре. Спомените от предишния му живот съвсем се изгубили. Е, не съвсем, появявали се от време на време, като кратки кадри пред очите му, но и изчезвали също така светкавично, така че детето не се замисляло много над това. Все пак на всеки се случват подобни „кадри“.

***

Онова, което тревожело учения, започнало да се появява. Сърцето на момчето започнало да отслабва и детето линеело. Ученият не смеел дори да си помисли какъв ужас може да го сполети. Отбягвал тази мисъл всячески, но тя не го оставяла на мира. Не му давала покой. Прокрадвала се в съня му, човъркала го постоянно. Той знаел, че изкуственият ензим е разрушителен и може да се компенсира само по един единствен начин. С превес на естествената биохимия на организма. Но не знаел как точно и с какви ензими или въобще… с какво…

Блъскал си главата денонощно, но нищо. Детето се развивало, но пък тялото му линеело. Ученият решил, че скоро ще трябва да го погребе и започнал да се настройва за това. Обещал си да не плаче. Обещал си да не се отказва от експериментите. Но си обещал и да не оставя детето просто така да си отиде. Все пак това било едно хлапе, едно дете, истинско момче. Не просто експеримент. Решил да направи последните му дни по-поносими. Понеже в къщата нямало играчки или дори нещо, което да прилича на играчки, ученият обиколил няколко магазина и накупувал различни играчки. Влакче, пистолет, фигурки на войници, воден пистолет, няколко малки модела на коли, няколко още по-малки, футболна топка, баскетболна топка, какви ли не играчки, подходящи за едно момче.

И тогава се случило чудото. Когато детето ги видяло, така се зарадвало, че за секунда на учения се сторило, че започва да диша по-добре и да възвръща цвета на лицето си.

Минали няколко дни и детето вече не показвало никакви признаци на болест. Ученият го изследвал редовно и… невероятно, но било факт – детето не показвало никакви признаци на каквото и да е физическо изоставане. Нямало болест, сърцето било здраво, все едно никога не е боледувало.

Това накарало учения да се замисли. Да се зарови още по-дълбоко в структурата на изкуствения ензим, на това, което причинявал на тялото на детето и на мишките преди това. Няколко седмици отнели на учения, но вече имал добра основа, от която да тръгне – разбрал, че силната положителна емоция води до подобрение.

***

Мишките умирали, защото не били способни на толкова силни положителни емоции. Тяхната радост е по-слаба, а (кой да знае, но) те могат да изпитват повече тъга от хората. Това станало ясно доста по-късно по време на изследванията. Но както и да е. Важното е, че ученият разбрал какво кара сърцето на момчето да работи нормално.

Радостта.

Поне в началото – докато момчето било още малко, това било достатъчно.

После обаче… после се случило нещо. Вече играчките не доставяли такава радост на едно момче, което започвало да става мъж. А и докато бил дете – сърцето му било малко, нуждаело се от по-малко емоции. Когато пораснал и сърцето му пораснало – тогава вече имал нужда от нещо повече.

От любов.

Докато момчето било хлапе, много неща били в състояние да го излекуват: детско анимационно филмче, цветя (хлапето много обичало пролетните цветя, особено лалетата), някоя играчка, слънцето, приказка, прочетена от баща му (ученият избягвал да му чете тъжни приказки, стараел се всички да са весели и с щастлив край; изчерпал всички приказки, които знаел, затова започнал да купува книги с приказки от цял свят, че дори и да си измисля свои). Колкото повече растяло детето, толкова по-трудно ставало да се поддържа радостта му и той започнал да се превръща в един слаб и изтормозен младеж, с бледо и изпито лице. Все изглеждал умислен и вглъбен в себе си. Усещал слабостта на сърцето си и на тялото си. Това още повече го отчайвало и този затворен кръг се отразявал още по-зле на здравето му.

***

продължава на следващата страница