3.

Да мечтаеш за смъртта и в същото време да се страхуваш от нея. Това е може би най-ужасното чувство. По-скоро е най-ужасното следствие от събития… състояние на душата, предизвикано от най-ужасните чувства.

***

Дълго време търсех другите. Не знаех точно колко са били, докато не намерих един от дневниците на доктор Херц. Дано да е актуален дневник. Дано да няма други участници, подложени на експеримента след като са били направени тези записки. Дано!

Доколкото знам всички сега са мъртви. Всички 32-ма. Аз съм последният. Номер 33.

Онези, които намирах, се бяха превърнали в отрепки. Всички опитваме да заглушим глада с наркотици. Но ензимите ни разграждат тези отрови ужасно бързо. А и кой може да си позволи да има постоянен запас от дрога? Всички се друсахме и пиехме, но това помага за кратко. Важното е да се научиш да го контролираш. Но е ужасно трудно. Почти невъзможно и постоянно се проваляш и се връщаш към… навика.

20 човека се бяха самоубили вече. За останалите трябваше да се погрижим с Хюберт.

Хюберт го намерих в клиника за душевноболни в Краков, Полша.

Хюберт Айсенбах беше намерен от доктор Херц в Аушвиц. Херц влагаше цялото си сърце в проекта и издирваше подходящи хора откъдето можеше.

Хюберт Айсенбах беше един от най-добрите екземпляри на проекта. Може би най-добрият. Неговото тяло произвеждаше невероятно количество ензими.

Ще се учудите, но е факт – никак не е толкова трудно да издириш и събереш на едно място толкова хора с едни и същи аномалии. Все пак 31 затворника и двама доброволци не е чак толкова много. А, когато си упорит и влюбен в нещо, както Герхард Херц, задачата става още по-лесно изпълнима.

Все още ви е малко мъгляво, нали? Добре, ето как: Когато ходите по улицата, понякога забелязвате някого, за който си казвате „този е луд”. Но не ви се случва да видите двама такива за един ден. За една седмица. Месец. Камо ли 30 и повече от тях на едно място. Отидете в лудницата обаче. Ето ги. Че и повече. Те всички са били събрани там заради някаква обща черта. Така и доктор Херц успя да намери и събере всички тези нещастни хора, за да удължи страданията им. Всеки един от тях би предпочел газовата камера пред онова, което му се случи после.

Бяха минали 2 години след края на войната.

В клиниката се подготвяха за Коледа. Сестрите, заедно с някои от кротките пациенти слагаха украса, от някакво невидимо радио се чуваха коледни песни. Беше хубаво. Беше мир.

Представих се за близък на Хюберт Айсенбах. Разказах на докторите покъртителна история за това как съм работел като санитар в клиника в Берлин, където Хюберт е бил изпратен. Как сме се запознали и станали приятели. Естествено, всички тези поляци ме гледаха с омраза. Нормално. Пък и аз не говорех и дума полски. Един млад лекар знаеше немски. Той също беше лежал в лагер. Но само за последните два месеца от войната. Не го разпитвах, но бях сигурен, че много негови близки са си отишли във войната. Той превеждаше. Никой не ме харесваше. Или ми вярваше. Но доведоха Хюберт и той ме разпозна. Оставиха ни за кратко да си поговорим. Не губих и секунда. Много добре знаех, че се преструва на упоен от лекарствата. Тялото му се беше преборило с тях отдавна. Припомних му кой съм и му казах какво съм замислил.

– Е? Включваш ли се?

Вече беше спрял с цирка, опитвайки се да мине за упоен пациент.

– Защо…

– Защо ти ли?

– Мхм.

– Защото си най-силният от всички в експеримента. Не го ли знаеше? Е… сега го знаеш. Плюс това около теб не съм намерил никакви признаци за… сещаш се. Или не си го правил, или не си оставил следи. При всички други досега е имало следи. Повечето са били „звезди” в местните вестници.

– Не съм.

– Какво?

– Оставял следи.

– Но все пак си…?

– А, ти как мислиш?

– Ясно.

Изведох Хюберт Айсенбах през главния вход.

Най-добрият начин да заблудиш някого е да минеш точно пред очите му и да направиш това, което смята за недопустимо и немислимо. През главния вход.

Никой не ни спря. Чудя се кога ли са се усетили.

— продължава на следващата страница —