5.

Доктор Херц, разбира се, беше най-труден за откриване. Той успя да оживее чак до края на списъка.

Но следващите след Арнолд Гилбърт намирахме по-лесно. Отнеха ни две години. Не ни затрудниха особено много. Поне не повече отколкото очаквахме. Срещите с тях в никакъв случай обаче не бяха за подценяване. Никой от тях не беше безобиден. Дори за хора като нас.

***

Признавам, един се оказа особено труден за проследяване. Не е кой знае колко интересна история. Рових се в безброй документи, докато му хвана следите. Хитър тип. Беше сменял адреси, държави, че дори и континенти. Накрая се върнал в родния си Амстердам. Работеше като месар. Отвратителна история. Продавал остатъци от жертвите си, смлени на кайма. Накарал е кой знае колко хора да ядат човешко месо. Не беше наред с главата още отпреди експеримента. Той ни се опъна най-много. Имам ужасни белези по ръцете от скапаните му ножове.

Но и той си отиде.

***

Не ме разбирайте погрешно. Изпитвал съм и изпитвам жал към всеки един от тях. Най-вече към Хюберт, разбира се. Но такива… неща не могат да съществуват.

Отгоре на всичко те… ние… имаме и свръх засилен инстинкт за възпроизвеждане. Това е постоянно в главата ни. Правенето на секс е на първо място в главата ми, заедно с мисълта за оцеляване и хранене. Затова не можехме да си позволим да губим време. Не съм сигурен, че се предава генетично… 

Какви сме ние ли?

Добре, ето какви.

Ние сме…

бяхме… вече съм само аз.

Надявам се…

Виждате ли, хора като нас има и ще има винаги. Като казвам „като нас” имам предвид така както сме се родили, а не онова, в което доктор Герхард Херц ни превърна. Ние не сме безсмъртни, не. Ние сме онези столетници, за които четете във вестниците. Така работят телата ни.

Онези 33-ма, които бяхме част от експеримента (дано това да е бройката, молете се!), това е съвсем друго нещо.

В телата ни бяха инжектирани смеси от естествени човешки и животински ензими и купчина минерали.

И химикали, които да засилят скоростта на връзките между ензимите и минералите, за да се предизвикват свръхчовешки резултати. Много хора са били пожертвани, за да се превърнат телата им в източник на „гориво” за експеримента. Техните тела са били изкормени. Техните организми са били използвани като „мини” за „полезни изкопаеми”. Жлезите им, вътрешните им органи…

Хора от лагерите, затворници.

Тогава не знаех за всичко това. Разбрах го чак когато се добрах до архива и дневниците на Герхард Херц.

Тези естествени вещества, добити по този зловещ начин, бяха смесени с изкуствени, които ги имитираха, но с леки подобрения. Оказа се, че клетките се видоизменят и създават свои копия почти безспирно. Да, ние можем да живеем и до 500 години. Имаме и невероятна сила. Но това си има цена.

Всичката енергия на телата ни се произвежда почти по естествен път. Това, което един щангист може да сложи в тялото си – допинг, и да вдигне невероятна тежест, ние можем да го постигнем само със секунда концентрация, карайки в този момент тялото ни да произведе тази енергия.

Когато се порежем, раната заздравява за часове. Ние бихме могли да сме съвършените хора. Само че целта на експеримента беше друга – съвършените войници. Нищо ново. Винаги някой кретен някъде ще се бори за нещо подобно.

А, резултатът накрая се оказа съвсем различен.

Метаболизмът на всеки от нас се превърна в магистрала. Не, по-скоро в състезателна писта. Храната, с която всеки от нас беше свикнал, с която всеки от вас е свикнал, не е достатъчна.

Веднъж вкарани изкуствените химически съединения в телата ни, започнаха да подтискат функцията на някои от жлезите и вътрешните ни органи. Така естественото производство на доста от ензимите беше блокирано. За да продължим да съществуваме, трябваше да се зареждаме с още и още ензими. Човешки. Или да изпитваме невероятни болки заради липсата им, която тотално разбърква работата на телата ни.

— продължава на следващата страница —