7.

Гладът е не просто това, което усещаш, когато тялото ти има нужда от енергия. Нашият глад е много по-остър. Болезнен. Органите ни започват да се свиват от болка, заради липсата на някои естествени ензими, дори най-елементарни – които разграждат храната, такива, които се грижат за абсорбирането на кислорода. Никой от вас не е изпитвал пареща болка в белия дроб, защото не си е изял хамбургера, нали? Ние изпитваме. Само че хамбургерът сте вие.

***

Жертвите ни никога не са приятна гледка. Винаги започваме с вътрешностите им. Органите им, които произвеждат въпросните вещества, които ни трябват. Винаги гладът ни е карал да убиваме. Този глад е неописуем. Неконтролируем. Когато жертвата е вече на масата, вечерята е сервирана, гладът тогава е все още незаситен. Силен. Започваме от най-желаното – вътрешностите. Никой от не може да се отнася към това хранене с особено търпение и маниери. Нахвърляме се като обезумели.

Защото в този момент сме точно такива.

Обезумели.

И, честно казано, хероинът, морфинът, опиумът и всички наркотици, с които се тъпчехме, не можеха да ни помогнат особено много.

Няма да забравя първата ми жертва. Първото ми ново меню. Беше студент, стажант в лабораторията. Няма да забравя погледа му. Ужасът в очите му.

Не беше особено кадърен, но все тая – беше докаран за храна. Доктор Херц не се интересуваше от човешките животи. Те нямаха никаква стойност за него. Самият той вече се беше хранил. Той беше първият от нас, който се беше хранил. Други двама студенти бяха изчезнали. На него му беше все тая, но започнаха въпросите. Въпроси от лейтенантите, под чието ръководство, наблюдение и охрана беше оставена лабораторията. Те бяха онези, които всеки ден ни висяха на главите, искаха резултати, надзираваха. Искаха Проект „Херц“ да даде резултати колкото се може по-бързо – ходът на войната не отиваше на добре. Разбира се, малоумниците не разбираха и грам от работата ни. Не знаеха какво се случва. Не знаеха какво сме направили. В какво сме се превърнали.  

Изчезването на студентите породи тревога.

Безследното изчезване на толкова представители на арийската раса за толкова кратко време и то в лабораторията, а не на бойното поле или в тренировъчен лагер, пораждаше въпроси. Затова доктор Герхард Херц се върна към познатия източник на хора – лагерите. Намираше ни храна от там.

Аз и той бяхме единствените, които се хранехме и живеехме извън клетки. Ние бяхме единствените свободни хора в експеримента. Струва ми се, че това вече го споделих, но, да – ние бяхме единствените. Гладът на останалите обаче беше също така силен и болезнен като нашия. И трябваше да се хранят, ако Герхард Херц искаше да си продължи експеримента.

А той искаше.

Повече от всичко на света.

***

След като свърши войната, Герхард Херц изчезна. Всъщност успя да го направи малко преди края й. Всички ние останахме в лабораторията. Затворниците, държани в клетки, бяха освободени и откарани в болници за преглед. Естествено, оказа се, че са по-здрави от най-здравите пациенти. Лудостта на глада все още не се обаждаше с онази сила.

Контролираха се.

Служителите в лабораторията бяхме арестувани, но малко по-късно – освободени, защото не представлявахме интерес. С изключение на двамата най-близки на доктора, които останаха в ръцете на руснаците. Третият вече беше избягал в Америка. Останах само аз, но знанията ми за проекта бяха нищожни. Аз познавах само крайните резултати. През първите години след войната се опитах да предупредя колегите, които работеха по проекта в Чикаго, водени от някогашната дясна ръка на Герхард Херц. Опитах да им кажа в какво ще превърнат обектите си, ако успеят да намерят правилните формули. Единственото, което се случи, беше да пратят военни от разузнаването по петите ми. Досега успявах да им се изплъзна. А, занапред, смятам, че няма да има значение.

Повечето участници се самоубиха скоро след освобождаването си. Оказа се, че някои от тях бяха избили и изяли семействата си. След това, знаейки с какво трябва да живеят, са предпочели да сложат край.

На другите сложихме край ние с Хюберт.

И останах само аз.

Сега седя на аерогарата в Буенос Айрес и се опитвам да си представя живота с глада. Дали мога да се справя? Едва ли. Но и не ми се умира. Макар че бях обещал да го направя.

Дали мога да си набавя достатъчно наркотици? Колко време ще са ефективни? Ако нещо се пречупи в тялото ми и започне втора вълна на промяна?

***

Молете се дневниците на Герхард Херц да са точни и бройката да е само 33.

Доколкото познавах доктора, би трябвало да са точни. Молете се и никой от тях да не е направил поколение, да не е оставил деца. Не мога да съм сигурен в каквото и да било. Може да не се предава генетично. 99% съм сигурен, че не се предава. Но пък един процент си е сериозен процент. Когато става дума за глада. Ако се предава и след това и техните деца го предадат… не ми се мисли.

Ще си имате раса от свръхчовеци човекоядци, с безкраен апетит и свръх засилен инстинкт за размножаване.

— продължава на следващата страница —