Краят на есента се задавал. Всички дървета били вече съвсем голи, сивите им клони стърчали, като заплашителни копия във всички посоки. Вятърът ставал все по-студен, слънцето рядко побеждавало в битката с облаците. Земята станала сива и студена.

Това сякаш оставало незабелязано от момчето. То се реело в мечтите си. За него още било пролет.

Една вечер се прибирал вкъщи, след срещата с момичето, с любовта на живота му. Те се виждали всеки ден. Кроели планове как скоро ще заживеят заедно. Вятърът така го ударил през лицето, че го накарал да обърне главата си на една страна. Така пред погледа му попаднал и единственият светъл прозорец в къщата им. Баща му – ученият, все още бил буден. Това не било нищо ново – той работел по цели нощи. Новото било, че е в стаята си, а не в лабораторията. Когато момчето се прибрало, старецът (да, ученият вече се бил превърнал в старец – леко прегърбен, изпит и съсухрен, с тъжни очи) излязъл от стаята си и го посрещнал. Казал му, че трябва да поговорят за нещо.

***

Ученият разказал на момчето всичко. Всичко.

Всичко.

Всичко.

Всичко…

Разбира се, момчето не повярвало. Ученият го завел в лабораторията и го накарал да наблюдава внимателно експериментът с една мъртва мишка.

Момчето вече вярвало.

Светът сякаш се завъртял. Земята вече не била под краката му. Таванът не бил над главата му. Всичко се преобърнало, краката му се подкосили и всичко станало черно.

продължава на следващата страница