3.

ТЯ – неговото момиче,

го търсила дълго време.

Отишла в къщата му. Но там, разбира се, го нямало. Никой от съседите не знаел какво се е случило с учения и сина му. Знаели само, че вече не живеят на тяхната улица.

Искала да го намери. Искала да го намери и да му каже, че съжалява за това, което е направила. За това, че е избягала от него. Че се е уплашила, че се е стреснала. Искала да му каже, че го обича. Че бягството й е било от първичен страх, но любовта й е преодоляла всичко това. 

Но него го нямало.

Направила всичко възможно да го намери, но него го нямало. Дълго време. Докато накрая той не се върнал и тя не го намерила…

4.

Ученият дълго време се опитвал да разубеди момчето.

Но момчето не искало и да чуе.

Просто се затворило в стаята си и отказвало да излиза. Решил да се самоубие, като се лиши от любов. Като лиши сърцето си от щастие. И нищо не могло да го разубеди. Ученият можел само да му носи храна и вода, да го моли да размисли и да изтъква доводи за това колко е прекрасен животът. Но момчето не искало и да чуе. Нея я нямало. И това било най-важното. Тя избягала от него – изрода, мъртвия, нескопосания експеримент, грешката на природата. Какво друго го интересувало, ако НЕЯ я нямало? Нищо.

Нищо.

Доста време минало, но решението на момчето не се променило. Той забранил на сърцето си да изпитва любов и радост и така го накарал да спре.

5.

Била красива пролет. Навсякъде имало пролетни цветя. Лалетата били сякаш по-големи и с по-ярки цветове от всякога. Въздухът бил лек и изпълнен с ароматите на пролетта. Слънцето стопляло лицата на хората. Почти всеки се чувствал щастлив, без дори да разбира защо. Почти всеки – без двама: ученият и ТЯ.

Ученият се прибрал обратно в града. Напуснал острова. Не му трябвал повече, не му трябвало да стои повече там. Върнал се заедно с момчето. Искал да го погребе в родния град. С последните си пари купил друга къща – много, много по-малка от предишната. Никога повече не се занимавал с експерименти. Просто седял и чакал да дойде краят. Чудел се дали онова, което казват – за задгробния живот или рая – е вярно, дали ще види пак момчето. Трудно му било да вярва в това, защото все пак бил учен, но пък много му се искало да е вярно. А с годините човек започва да вярва в какво ли не – налага му се.

Една пролетна утрин, когато птиците пеели, а хората по улиците се усмихвали, слънцето греело, а цветята изпълвали въздуха с прекрасен аромат, от къщата на учения излезли четирима носачи с ковчега в ръце. Преди да затворят капака, ученият още веднъж се изумил как момчето все още изглежда живо – точно както и предния път – макар и мъртво, изглеждало просто заспало. Спокойно. Красиво.

Бавно занесли ковчега до катафалката пред къщата.

Затворили вратата и потеглили.

На погребението не присъствал никой друг освен ученият, свещеникът и гробарите.

6.

Минали около две седмици преди момичето да разбере, че нейният любим се е върнал в града. Завинаги. Случайно срещнала учения и така се зарадвала. Отишла при него и го заразпитвала за момчето. Скоро след това радостта й помръкнала.

Отишла на гроба му.

Искала да му каже, че съжалява; че го обича; че е избягала само защото се изплашила, но това не означавало нищо; че искала да прекара живота си с него. Искала да му каже много неща. И ги казала – на пресния гроб. На пръстта. На надгробния камък. Отговорила й само тишината.

Оттогава тя се връща всяка седмица там – на гроба на момчето. През пролетта му носи лалета. Всеки път му разказва къде е била, как си е представяла какво биха правели, ако са заедно там. Разказва му за всички онези неща, които знаела, че ще му харесат. Понякога не плаче. Понякога успява само да се усмихва.

„Сбогом, любов моя“, казвала всеки път, целувала надгробния камък и бавно си тръгвала от гробището.

Понякога й се струвало, че чувала гласът му да й отвръща: „Сбогом, любов моя“.

— КРАЙ —