2.

Разбира се, момичето не повярвало. Че кой би повярвал?

Смяла се и прегръщала момчето. Смяла се на историята му. Смятала я за много оригинална и забавна. Целувала го. На няколко пъти дори подхващала други теми, защото смятала, че моментът на шегата си е отишъл. Но момчето се връщало и връщало на разговора, на историята, на безумието. Тя още няколко пъти шеговито го нарекла хахо. Затова момчето я завело в къщата (в която до съвсем скоро си мислело, че живее неговият баща). Къщата, в която израсъл. Къщата на учения.

Там всичко й станало ясно.

Момичето вече вярвало.

***

Тя избягала. Не само от къщата. Избягала от момчето. От живота му. Когато я търсел у дома й, никой не му отварял вратата или, ако отворела някоя нейна приятелка, казвала, че не си е вкъщи и не знаят кога ще се прибере. Не си вдигала телефона. Изчезнала от живота на момчето.

Сърцето на момчето започнало да линее. Този път много по-бързо. От време на време се появявало по нещо, което го подсещало за красивата им любов, и тогава се чувствал по-добре. Физически. Емоцията възстановявала някога мъртвото му сърце. Но скоро всичко се обръщало, защото красивите спомени били още по-болезнени, защото нея я нямало, защото не била наистина там – до него, в обятията му. „Сърцето ми е било мъртво и е трябвало да си остане мъртво! Сега умира по няколко пъти на ден!“, си казвало момчето и с всяка такава мисъл започвал да линее все повече и повече.

Ученият се притеснил и се опитал да го спаси.

Решил да го заведе на място, на което да се почувства щастлив. Или поне по-щастлив.

Ученият, който все пак бил и лекар, никога не харчел много пари за себе си. Всъщност почти не харчел за себе си. Всичко отивало за лабораторията и експериментите му. Другото спестявал. Решил да се откаже от всички експерименти. Видял трагичността в успеха на мисията си. Видял до какво води. И се отказал. Решил, че единственото нещо, което иска от онзи момент нататък, е да спаси момчето. Да му даде колкото се може повече дни живот. Продал оборудването си. Продал всичко. Продал и къщата. Прибавил и малкото спестени пари. Двамата заминали за красив, малък остров.

(Ученият знаел, усещал, че момчето няма да живее много дълго, но все пак искал да направи всичко възможно, за да удължи живота му. Той наистина станал негов баща. Момчето наистина станало негов син.)

Ученият се опитал да пази детето си от всички лоши емоции. Само че било късно. Онази лоша емоция – най-страшната от всички, била дълбоко заседнала в някога мъртвото му сърце.

Там – на острова, двамата прекарали една цяла година.

През това време момчето се опитало да се спаси. Да спаси сърцето си. Да спаси живота си. Той вече много добре знаел какво може да го спаси. Да се влюби. Да обича. Опитал се няколко пъти. Изпитвал много силни емоции към красивите момичета. Наистина силни. Но не любов. Не това, което е завинаги. Всички те били изключително красиви. „Сега, когато знам, че умирам, е много по-лесно да бъда с тях, да ги направя мои“, мислело си вече порасналото някогашно момче, което вече било млад мъж. Той знаел, че няма какво да губи, а най-важното е, че знаел, че няма време за губене. Това явно го направило по-смел и вече не бил онова стеснително хлапе, което някога бил.

А ТЯ не си отивала от мислите му. Нито за миг.

Когато бил с онези момичета и жени, сърцето му се оправяло за кратко. Това била чиста биология. Красивите моменти предизвиквали краткотрайно подобие на щастие и това поддържало сърцето му живо. Поддържало него жив.

Докато не дошъл онзи момент. Онзи момент на прозрение, в който някогашното малко момче разбрало, че едно сърце може да бъде спасено само с цел, заради нещо. И когато това нещо си отиде, то – сърцето вече е ненужно; тялото, което го носи и приютява – също е ненужно и безполезно.

продължава на следващата страница