Въпреки недостатъка си, детето се превърнало в красив младеж. Но именно заради недостатъка си, не можел лесно да печели момичетата – смятали го за странен; бил стеснителен, а стеснителните трудно печелят момичетата, както всеки знае. Все пак обаче се влюбвал. Отначало било по детински, не истински. Просто се увличал по това или онова момиче. Но и това му помагало. Помагало на сърцето му. Тази любов или привързаност, както искате го наричайте, действала ползотворно на горкото му сърце. Веднага му проличавало – възвръщал си нормалния цвят на лицето, бузите му вече не били хлътнали, нямала я болката, дишал спокойно. Можел дори да тича, да подскача. И той го правел – от радост.

Но скоро след това всичко се разваляло, защото момичето (което и да било то) избирало друг. И така тъгата отново завладявала младежа. Но пък той не се отказвал. По скоро сърцето му не се отказвало. Сякаш сърцето му знаело какво му трябва и не спирало да го търси, за да се спаси.

И ето – най-после се случило: едно момиче му обърнало внимание. Сторил й се много интересен. Сторил й се симпатичен, а самотността, която постоянно била изписана на лицето му, я привлякла с някаква особена поетична красота и загадъчност.

Тя го заговорила, той се стеснявал. Тя го поканила да излязат, той се стеснявал. Тя успяла да го убеди. И той започнал все по-малко да се стеснява около нея. Докато не се влюбил така силно, че вече не си спомнял какво е да живееш без да си влюбен. Излизали заедно, разхождали се, ходели на кино, държали се за ръце. Дори се целунали няколко пъти. Бил щастлив!

Докато момичето не открило друго момче, което й се сторило по-забавно, по-интересно и по-подходящо.

Можете да си представите какъв удар бил това за горкото момче. Ученият така се изплашил – мислел, че хлапето ще умре, че сърцето му ще спре всеки момент. Но се разминали с тази трагедия.

Всичко това се повторило с друго момиче. След това се случило отново и отново, и отново. Всеки път бил като повторение на предишния.

Докато…

… един ден се появила ТЯ.

По това време момчето се увличало по рисуването. Дори решил, че иска да стане художник. Това била най-голямата мечта на живота му. Е, втората най-голяма мечта на живота му. Първата и най-голяма била да обича и да бъде обичан. Да бъде с НЕЯ – жената на живота му. Все си я представял и я сънувал, но така и не могъл в мечтите и сънищата си да види лицето й.

И изведнъж…

Срещнали се в един парк, докато и двамата рисували. Момичето било зашеметяващо красиво. Като илюстрациите от детските книжки с приказки, които четял, когато бил дете. Наоколо пролетта завладявала всичко. Тревата никога не е така зелена, както през пролетта, въздухът никога не е толкова лек и ароматен, душата на един художник с умиращо сърце никога не се чувства толкова лека и така (уж без причинно) щастлива. Както през пролетта.

Момчето спряло да обръща внимание на любимите си пролетни цветя. Дори лалетата сякаш изчезнали. Защото видял принцесата от неговата собствена приказка. Момичето имало тъмна, къдрава коса; тъмна кожа и почти черни очи; тънко и почти съвършено носле. Приличала на някакво невероятно красиво диво животно. На устните й сякаш винаги имало лека, почти невидима усмивка. Най-красивото момиче на света.

Дълго време момчето гледало скришом своята принцеса. И тогава се случило нещо, което никога не се случвало преди и ако не била тя – нямало да се случи никога: момчето станало и отишло при нея. За първи път се престрашил той да отиде при момиче, а не обратното; той да я заговори пръв; той да направи онази решаваща първа крачка.

***

Всичко с това момиче било различно. Всичко било много по-красиво, отколкото с което и да е друго момиче на този свят. Момчето загубило и последната следа от болест. Лицето му се наляло и покрило с нормален жив цвят; тялото му престанало да бъде изнемощяло и слабо. Станал красив млад мъж, в чийто поглед се четели много мечти за бъдещето и много радост от настоящето.

Прекарвали заедно всяка свободна минута, рисували заедно, разхождали се, прекарвали дните си заедно. Пролетта преминала в горещо лято. Паркът се покрил с летни цветя. Въздухът станал горещ, но в душите и на двамата било още пролет.

Всичко това не убягвало от погледа на учения. И колкото и да се радвал за момчето, толкова и се тревожел за него. Представял си какъв удар би било, ако всичко това рухне. Тревожел се от най-страшното.

Тогава взел решението. Трябвало да направи нещо, за да го предпази. И за да го предпази решил…

Било време момчето да разбере.

***

Лятото отивало към края си и есента все по-често напомняла за себе си и предупреждавала за скорошното си пристигане.

Вдъхновен от красотата на сменящите се сезони и любовта си, момчето написало поема на любовта на живота си. В нея казвал, че любовта му към нея е била като пролет, която дълго чакала да дойде редът й след тежката и ледена зима.

Това момиче, за разлика от всички предишни дотогава, давала криле на мечтите на момчето. Тя го подкрепяла безрезервно. Другите все му повтаряли, че трябва да зареже рисуването и мечтите си и да стане нормален. Да учи нещо нормално и да започне да печели нормални пари, за да може някой ден да се грижи за нормално семейство. Разбира се, какво по-нормално от това? Само че това, което никой не знаел, било, че момчето не било нормално момче. Затова и нямало как всичко в живота му да бъде нормално. Самият той не го знаел. Все усещал, че нещо не е наред, но откъде можел да знае кой е и какъв е. Какво е.

Това прекрасно момиче му обещало да е винаги до него и да го подкрепя в мечтите му. Дори това да означавало, че ще бъдат бедни цял живот. Казала му, че е готова на всичко, за да бъдат заедно.

***

продължава на следващата страница